Хората не воюват с нас – те воюват със собствената си болка

Понякога ни нараняват думи, погледи или действия на другите. Изглежда, че светът се обръща срещу нас, че някой целенасочено иска да ни обезцени или нарани. Но истината е, че в повечето случаи хората не воюват с нас — те воюват със себе си. Всеки човек носи своята болка, несигурност, страх и неудовлетвореност. Когато не успее да ги овладее, те излизат навън — като гняв, ирония, студенина или обида. Излизат и като пасивна агресия – мълчание, сърдене, вменяване на вина. И ако ти си пред него в този момент, може да станеш мишена на нещо, което всъщност няма нищо общо с теб. Причините, поради които един човек наранява друг, рядко са прости. Обикновено зад болката, която някой причинява, стои неговата собствена болка. Ето няколко от най-чести корени на това поведение: Нараняване от миналото Хората, които са били пренебрегвани, обиждани или наранявани като деца, често несъзнателно повтарят същите модели. Те проектират върху другите това, което някога са преживели сами. Хората, които са били наранявани като деца, независимо дали нараняването е физическо или емоционално, носят в себе си незараснали рани. В онези ранни години те не са имали нужните думи, подкрепа или разбиране, за да изразят болката си. Детето не знае как да „преработи“ емоциите си — то просто ги поглъща, изтласква ги в своето несъзнавано чрез психологическите защитни механизми. А когато чувствата останат неизказани и неразбрани, те не изчезват. Те се превръщат в тежест, която човек носи в себе си и несъзнателно предава нататък чрез поведението си. Когато това дете порасне, болката в него не изчезва — тя просто сменя формата си. Появява се като раздразнение, недоверие, нужда от контрол, гняв или дори хладна отдалеченост. Така човек започва да реагира не на настоящето, а на своето минало. Всеки път, когато нещо напомни за старото нараняване, вътре се активира защитен механизъм: нападение, отдръпване или обида. Но в основата не стои злоба или лошотия — стои непреживяна болка. Тези хора не са имали възможност да усетят, че е безопасно да чувстват, че е позволено да плачат, че могат да бъдат чути и обичани без условия. И тъй като не са научили как да успокояват собствените си рани, защото никое детето не може да направи това само, тези хора без да искат, без да осъзнават, воюват с другите. Но обикновено твърдят, че другите воюват с тях. А всъщност те воюват със самите себе си, с онази подсъзнателна част от себе си, която стои непозната за тях и те действат импулсивно, без да разбират, че го правят. Когато човек работи върху себе си, когато изследва несъзнаваните си болки, конфликти и страхове, които досега са неуправляеми, точно защото са несъзнавани, тогава започва да разбира както себе си, така и другите. Тогава започва за има по-добри и хармонични отношения със самия себе си, а оттам и с околния свят. Само ранените хора раняват. Никой, който е осъзнат за своите вътрешни болки и наранявания, и който може да ги утешава, няма желание да наранява другите. Вижте още във видеото: Още от най-честите корени на това поведение... @psychologistdimitrova   / silvia200abv.bg