Последният урок на планината

Днес планината реши да ме спре. Не с буря, не с пряспа, а с нещо много по-човешко — с една кола, която отказа да върви в права линия, табло, което замълча, и телефон, който реши, че му е топло за компания. Казват, че Родопите си говорят със своите хора. Е, днес тя ми каза достатъчно. Може би не беше краят на пътя — а само напомняне, че понякога сигурното място не е на картата. Понякога то е дом. А понякога — просто гората, в която си се изгубвал като дете. Посетих Стария чарк — място, където времето не тече, а се върти като песен на вятъра. Спомних си Вела Пеева, за която Родопа никога не е била пречка, а обещание. И осъзнах, че може би това пътуване не беше за местата, а за мен самия.