Изпитанието Джангал

Пирин ни посреща със сурова красота – камък и небе вплетени в едно. От първата крачка усещаме, че тук не сме гости, а поклонници. Радваш се, че си отново тук, но го има и респекта. Не се мотаем много, а тръгваме нагоре, че и без това окъсняхме, защото имахме премеждие, за което друг път ще разказвам. Пътеката ни води нагоре и нагоре, сякаш всяка стъпка е въпрос, а всеки връх – отговор. Тръгваме от хижа Безбог, край мълчаливото Безбожко езеро. Водата му стои неподвижна като стар пазител, който наблюдава всяко движение. Денят е свеж, небето – чисто, а планината вече си говори с вятъра. Радваме се на последните летни слънчеви лъчи и благодарим на времето, че ни ги подари. Говорим си, но се усеща и леко напрежение. Дали ще успеем? Този връх е мечта и на двамата от дълго време. Не можем да обясним, защо все го отлагахме. Може би така е трябвало, а може би не... След час и половина вървене пред нас се открива Попово езеро – сърцето на тази планина. То е необятно, синьо и дълбоко, обградено от венец върхове. Най-дълбокото в Пирин. Виждаме Джано, Кралев двор, Сиврия и някъде там – назъбения Джангал, към когото сме се отправили. Сядаме на камък да починем и дълго гледаме отраженията – сякаш в тях живее истинският Пирин. Близо до самото езеро има кръст, тръгваме направо нагоре към върха. Колкото повече наближаваме, толкова повече осъзнаваме, защо го наричат един от най-техничните в България. Пътят става див. Скалите са остри, стръмни и отвесни, морените огромни и големи. Една грешна стъпка и си долу, особено от страната от коя го качваме ние. Факт е, че има и по лесен начин през Джангалската порта или през Тевно езеро, но ние никога не избираме лесното. Ще направим опит да го изкачим директно от Попово езеро и после ще слезем през улея преди портата на Момин двор. Защо, не знаем... Катерим се като диви кози и мълчим. Смеем ли да се оплачем? Само си избрахме най-трудното. Там горе за пореден път осъзнаваме, че за да постигнем нещо трябва да разчитаме само един на друг. Винаги е било така в планината, но днес повече от всякога го разбрахме. Джангал е връх с характер – назъбен, суров и горд. Изкачването му не е само усилие на тялото, а и изпитание на духа. Много са трудностите по пътя, но щом сме двама - страшно няма. Но горе… горе светът е безкраен. Виждаме море от върхове и езера, виждаме как облаците се търкалят като вълни, а вятърът пее своята вечна песен. Тогава разбираме – Пирин не е просто планина. Той е душа, която диша в камъка, езерата и върховете. Той е огледало, в което човек открива себе си – малък пред величието, но голям, защото е част от него. Гледаме, запечатваме и благодарим за всичко. Затова, че не се отказахме, затова, че сме заедно и затова, което видяхме. Имаше радост, имаше сълзи в очите, но имаше и искри. Това щастие което човек усеща горе, няма аналог. Гордост, сила и дух, Това са неща неразбираеми за другите. Ще те разберат само хора които си трошат краката доброволно в планината. Факта, че го правят отново и отново е показателен. А ни ние оставихме частица от себе си там. Джангал ни допусна, но и ние му доказахме, че трудно се отказваме, особенно аз... Връщайки се на обратно по пътеката към хижата, вече знаехме, че носим Пирин в себе си. В очите, в сърцето, дори и в духа си. Планината обича смелите и затова ще се връщаме отново и отново – защото Пирин не се изкачва само веднъж. Той се живее.