Петя Дубарова

откъс от филма "Трампа", 1978 г. на режисьора Георги Дюлгеров (
�ампа) Този, който оставя след себе си толкова поезия от красота, той не умира! Той остава да живее вечно в душите и сърцата ни... със своята чиста младост, със своята нежна и толкова красива поезия... Нека си спомним за най-талантливото дете в българската поезия Петя Дубарова, която днес щеше да навърши 57 години, а тази година ще се навършат и 40 години от трагичната й смърт... Приказки, стихове, разкази и импресии - толкова много ни е завещала на тази крехка възраст, бе едва на 17, когато отлетя като птица... безсмъртието на един крехък детски живот, отишъл си твърде рано от този свят, оставя следи директно в душите ни под формата на словото – вечно, истинско и всеопрощаващо... "Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря на всекиго и свойта обич цяла... " Непосредствено преди смъртта си, Петя Дубарова е обзета от черни мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. Започва да пише в своя дневник тъжни изповеди: „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени... ” Цялото й творчество е пример за страст и любов към поезията, за неизжявано детство и рано скършени мечти... Благодарим ти, че ни подари своите стихове, Петя! Поклон пред светлатата ти душа !!! ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ В дланите ми каца слънцето червено – добро и светло, като гълъб ален, то сгушва се усмихнато във мене и пулсът ми запява в миг запален. Аз искам слънце цял живот да имам и дланите ми винаги да парят; да нося дъх на слънце негасимо и буйно да горя, да не догарям. И хората да гледат мен засмени, да казват „Тя е слънчево момиче, във вените й слънчево червени дъхът на слънцето с кръвта й тича.“ Аз искам, щом издъхна уморена, то – слънцето – със мен да не изстине, а светло като мойта кръв червена да блесне над земи и над градини. Да литне между хората щастливи, за себе си и мен да им разказва и аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да залязва.