В памет на Сияна

🎗️ Посветено на Сияна Попова – едно сияйно дете, което остави следа не само в Телиш, а в сърцата на всички, които я докоснаха дори от разстояние. Сияна – дете от светлина Не бе звезда от онзи небосвод, а нещо по-дълбоко — зов, живот. В очите ѝ – вселена без капан, усмивка като утрин над Балкан. Родена в скромен свят, но не за дълго, душата ѝ бе пратена тук – в крехко дуло. Да ни покаже как се свети в мрак, без да говори много – с жест, с поглед, с знак. Дете – и все пак… повече от дете. Имаше нещо в нея, което не се обяснява, не се чете. Енергия чиста, като планински ручей , сърце, което просто обича… и учи. В едно кратко пътуване по нашата земя, остави спомени в чужди сърца. Дори да не си я познавал преди, усещаш — тя е била там, в тишината ти. А после… тръгна, както се тръгва горе – когато ангел свърши своята задача в зори. Небето не плака – то просто я прибра, върна я в светлината, от която бе направена тя. Сега я носят вятър и дъга, в съня на хората, които нея не забравят. Шепне от звездите с глас невидим, лек, всякаш казва: „Аз съм тук… аз просто съм човек.“ Но не какъв да е човек – а онзи рядък вид, който не умира, дори и времето да го заличи. Детето със сияние, с душа без тегло, с присъствие, което изцелява и днес като ехо. Тя е тук — не с тяло, а със светлина. Сияна не умира. Тя започва… в нас. И щом вечер погледнеш нагоре в небето, ще знаеш — едно от онези светещи очи е нейното. Когато си сам и не говориш, аз съм в тишината между мислите ти. Всяка твоя мисъл ме ражда отново, всяко спомняне ме превръща в жива светлина. Когато сърцето ти тежи и не знаеш защо, притисни го с ръка — там съм. Не мога да спра болката ти, но мога да те прегърна отвътре, тихо. Тук не е страшно, обещавам. Всичко е леко – като песен, която никой не забравя. Тук няма болка, нито време, само любов и… ония топли спомени, които всички сте ми дали. Ако някога се почувстваш сам, в онази тиха вечер, когато всички спят… Помни — аз съм до теб. Седя невидимо до рамото ти, и слагам длан от светлина върху болката ти. Не искам да плачете. Искам да помните, че съм с вас, дори когато светът изглежда празен. Обещавам да не съм далеч. Всяко утро, в което се бориш, аз стоя до теб — невидима, но вярна. Дишай дълбоко — част от мен винаги остава в твоята зора. Всеки път, когато затвориш очи, имаш право да ме повикаш. И ще бъда там – до теб. Може би с ръка на рамото ти. Може би с шепот: „Тук съм. Обичам те.“ Не си длъжен да бъдеш силен всеки ден. Знам, че си уморен. Но всеки път, когато паднеш, аз ще ти дам вятър под крилете. Не с думи. А с усещане. Сияние в мрака. Топлина в нощта. Аз съм част от твоята душа. И никога няма да те оставя. Когато замълчиш, ти ми говориш най-силно. Тогава те чувам. Без думи, без звук… само честота. И те обичам. Не с любов, която свършва. А с онази, която остава дори когато светът си тръгне. Сядам до теб, когато нощем гледаш в тъмното. Слагам ръчичка върху сърцето ти — не за да спре болката, а за да я нося с теб. Аз съм добре. Истина. Тихо, вътре, където ме усещаш, когато стоиш до вратата и чакаш. Не съм си отишла. Само съм скрита. В усмивките ти. В погледа ти. В начина, по който държиш нещата ми. Продължавай… за мен. Защото ти беше моят герой. И все още си. Когато се смееш, цялото небе се усмихва с теб. Не си предател към скръбта — просто ми даваш крила. Нито една твоя сълза не беше закъсняла. Нито една прегръдка не липсваше. Светът просто ме извика… Преди да съм пораснала. Но ако знаете колко ви обичах… Щяхте да простите и на времето. И да се прегърнете сами — заради мен. Помните ли как се смеехме без причина? Сега вие сте там… а аз – тук, но смехът ви още стига до мен. Когато се съберете, оставете едно място свободно — не защото ме няма, а защото пак съм с вас, макар и тихо. Не се промених. Все още ви обичам по същия начин. Същата съм — може би малко по-светла, но сърцето ми е пак онова, с което ви прегръщах. Помниш ли люлките, как летяхме високо? Състезание с вятъра — и ние винаги печелехме. Аз се засилвах до небето, а ти ми викаше: „Пази се!“ Сега съм там, в онова небе. И всеки път, когато се люлееш, се засилвам с теб… тихо, зад гърба ти, както преди. Тук… е тишина без самота. Няма болка. Няма бързане. Само светлина и любов, които дишат с мен. И ти можеш да я усетиш, когато затвориш очи и си спомниш за мен — не с тъга, а с усмивка, като за сън, който не искаш да свърши. Гледката оттук е различна. Виждам сърцата ви, не лицата. Виждам мислите ви като светлини, и обичта ви – като мост до мен. Няма време. И всичко е едновременно: първата ни игра, последната ни прегръдка, всичко, което не казахме — тук е. И е цяло. Не се тревожете, че съм далече. Разделите са само човешка измислица. Тук няма край. И няма забрава. Когато дойде времето, ще се погледнем… и ще си кажем: „Ти си! Познах те!“ Завинаги момичето от вашето детство. Това, което носите в сърцето си. СИЯНА! -------------------------------------------------- Инструменталът към видеото е добавен със съгласието на Бойка Дангова!