Стоянов: Нито БСП, нито СДС, нито ДПС са нищо по-различно от една метаморфоза на БКП!

Стоянов: Нито БСП, нито СДС, нито ДПС са нищо по-различно от една метаморфоза на БКП! 10 ноември: 36 години и един въпрос без отговор Мога да ви напомня, че на тази дата преди повече от три десетилетия дойде краят на комунистическия режим. Но няма да го направя. Достатъчно подробно е описано как точно се е стигнало до оставката на Тодор Живков, каква е била ролята на тогавашния съветски посланик и даже по какво питие са пили няколкото души от ЦК на БКП след като се разбрали, че първият партиен и държавен ръководител си тръгва с почести. Немалко е изписано и как този режим идва на власт – с помощта на окупаторската Червена армия и чрез преврат. И какво прави после. Всяка година през февруари си припомняме за случилото се по време на Народния съд и на предхождащите го дивашки репресии, пише Mediapool. Банално е да се предъвква отново как комунистическият режим фалира държавата на няколко пъти и дори продаде златния ѝ резерв. За това достатъчно са писали историците, а който не им вярва, може да отиде в държавна агенция "Архиви" и сам да се запознае с документите. Вярвам, че желаещите са малцина. Едва ли е подходящо да описвам Лукановата или Виденовата зима. Голяма част от хората, които ще прочетат този текст, са ги преживели лично. Така че кой съм аз, че да им обяснявам какво беше тогава. Няма да обяснявам, че Иван Костов е велик държавник, нито, че е пладнешки крадец, който разпродаде държавното имущество чрез бандитска приватизация. Само ще кажа, че България днес до голяма степен е такава, каквато е, защото Костов така е решил. И с правилните, и с грешните си решения. За управленията на Симеон Сакскобургготски и на Тройната коалиция също не ми се пише. И двете ни оставиха незабравим подарък, на който ще се радваме още дълго време. Да, за едно голямо Д иде реч. От трите правителства на Бойко Борисов ни остана една недовършена магистрала „Хемус“. А от това на сглобката – половин паметник на Съветската армия. Другата половина е някъде на склад. И тая работа свършихме наполовина. 36 години след 10 ноември 1989 г. българите трябва да си отговорят на един-единствен въпрос. Каква е националната цел? И от отговора ще зависи всичко останало. През изминалите 36 години българите постигнаха много. Днес страната ни е член на Европейския съюз, на НАТО, на Шенген, а скоро – ще бъде и част от еврозоната. Пътят на европейската интеграция на България приключва на 1 януари 2026 г. Поне формално. И сега идва по-трудното. Защото ние вече можем свободно да пътуваме, живеем, учим, работим, търгуваме с всички страни от ЕС. Никой не налага никакви ограничения, а малцина още си спомнят, че имаше времена, когато повечето европейски страни изискваха визи и се стоеше по едни унизителни опашки пред посолства. Това отдавна е в историята. България никога не е била по-богата, никога гражданите ѝ не са били толкова свободни да пътуват и да се развиват където пожелаят на континента. И въпреки това не сме доволни. България няма национална цел. И, още по-лошо, трудно ѝ е да я формулира. Ако преди Освобождението, целта е била свобода, а след това – обединение в една държава на всички територии от българското землище, то след 9 септември 1944 г. тези идеи са изоставени окончателно. Естествено, те се сриват още след Балканските и Първата световна война. Затова и случилото се тогава описваме като национална катастрофа. Последната искра от желанието за обединение угасва в края на Втората световна война. През следващите 45 години не е съвсем ясно какво правим. Първо сме дотолкова интернационалисти, че управляващите, начело с Георги Димитров, са готови да отстъпят пиринския край на Югославия. Аз лично за по-голямо национално предателство не се сещам. Двайсетина години по-късно мястото на интернационализма е заето от патриотичната линия на партията, която ще достигне своята кулминация в началото на 80-те години, когато се говори, пише, рисува и строи за кръглата годишнина от основаването на България. Само осем години по-късно социалистическата приказка приключва. И започва демократичната, в която живеем и която не харесваме. Нито срутилият се преди 36 години държавен-обществено-политически-икономически строй успя да формулира адекватна национална цел, нито сегашният можа да го направи. Днес българското общество представлява раздробена на групички маса, които нямат нито търпението, нито желанието да си говорят с останалите. Живеем в малки балончета, от които се боим да излезем. Нямаме никакво търпение. Русофилите мразят русофобите и русофобите мразят русофилите. Консерваторите презират дженджърите и обратното. Жълтопаветниците не понасят провинциалистите и провинциалистите им отговарят със същото. У нас дистанцията от "Извинете, мога ли да мина" до "Бегай, бе, селянин", се взима за части от секундата. Вижте какво заяви историкът и преподавател Александър Стоянов в предаването "Денят на Дарик" пред Иво Стефанов!